Почнали да се катерят по планината. Слънцето прежуряло. На заека му било леко с малкия кош и той напредвал, подскачайки весело. Порът се задъхвал под големия кош и със сетни сили следвал спътника си. На върха порът поискал да се разтовари. Но напразно! Кошът бил хубавичко залепнал за гърба му.

— Аз ти казвах! — се провикнал заекът.

И порът трябвало да млъкне. Но след малко застенал:

— Помогни ми, не мога повече!

Заекът хванал коша, дръпнал го силно и отървал пора от него. Няколко кичура останали залепени по коша.

— Ай, ай! — застенал порът. — Колко боли! Как гори!

— Почакай, ей сега ще те намажа с мехлем.

— Ох! Оле-ле! — завил пак клетникът. — Още повече гори!

— Но това е мехлемът, който ти употребяваш, когато лекуваш раните на другите!

И този път порът трябвало да замълчи и да преглътне сълзите си. Мехлемът наистина бил една от неговите измислици. Той го приготовлявал от пелинови клонки и си служел с него, за да устройва лоши шеги на другите животни. Веднъж наложил с него раната на една лисица. Какъв вой!.. И какъв смях! Но сега споменът за лисичия вой правел по-тежко страданието на пора.

— Хайде да вървим — простенал той.

— Добре — отвърнал заекът. — Ще се спуснем от планината и ще прехвърлим реката. Ти върви полека. Аз ще изтичам да намеря лодка.

Той припнал и за миг стигнал до брега на реката. Бобрите му помогнали да направи една лодка, грубичка, но здрава. После направил още една лодка, голяма и хубава на вид, но от кал и я облепил с пъстроцветни камъчета. Изглеждала великолепна!

Порът, съвсем изтормозен, най-сетне дошъл до брега, където заекът го чакал в малката лодка.

— Качвай се бързо — рекъл заекът.

— Не ща на тази ужасна лодка! — възпротивил се порът. — Ами онази; чия е тя? — добавил той, сочейки лодката от кал.