— Каква хубава миризма, бабо. Да знаеш колко съм гладен! — рекъл той.

— Съжалявам, че не мога да ти дам от тази торта. Внуците ми идват утре на гости. Искаш ли една баничка, от сутринта е?

— Тя ще е вече твърда — захленчил порът. — Искам парче торта, искам парче торта!

Като разбрал, че бабата няма да отстъпи, той хванал един нож и го забил в сърцето й. После грабнал тортата и избягал в бърлогата си.

Но на бабата й нямало нищо. Ножът влязъл в торбичката с билки, която тя носела на врата си.

Когато мъжът й се върнал, тя му разказала какво се било случило и заедно решили да дадат добър урок на злото зверче. Бабата нацапала дрехата си с червен сок от ягоди, напудрила лицето си с брашно и легнала на кревата, сякаш била мъртва.

Тогава дядото започнал да стене:

— Какво нещастие! Ах, какво нещастие!

Всички горски животинки се притекли:

— Що ти е, дядо?

— Жена ми, горката ми жена! Убили са я! Ах, какво нещастие, какво нещастие! — и той продължавал здравата да се вайка. Дълбока тишина паднала над гората и едри сълзи се застичали от много очи.

Там бил също и заекът, най-хитрото от всички горски животни. Той дошъл да целуне дядото, който го взел на ръце, подържал го малко и му прошепнал нещо на ухото. Изведнъж очите на Зайо-байо засвяткали. Той изтичал в гората, взел от мечката един голям кош и от катеричката един съвсем мъничък, после намазал със смола големия. Тогава отишъл при пора:

— Добър ден, куме, искаш ли да ме придружиш от другата страна на планината? Една нимфа ми откри мястото на едно съкровище.

— Разбира се, и много ти благодаря, Зайо-байо.

— Ще вземем кошовете. Всеки ще стане стопанин на онова, което пренесе.

Разбира се, порът взел големия кош.

— Внимавай — рекъл заекът, — има смола по коша!

— На другите ги разправяй тия! — отвърнал порът. — Разбира се, ти искаш да вземеш този кош. А пък аз съм сигурен, че по него няма смола. И той бързо метнал големия кош на гърба си.